24 октомври 2012, от 18:30 в читалище "Николай Хайтов", София.
Първото събитие от новия културен сезон на Фондация „Буквите“ – представяне на Алманах „Нова българска литература Поезия 2012“
Списък на одобрените автори: http://www.bukvite.bg/forum.php?id=697
Съдържание на Алманах „Поезия 2012”: http://www.bukvite.bg/forum.php?id=699
ТЯ Е НАШЕ МОМЧЕ
по В. Самуилов и М. Башева
Тя е наше момче, момчета!
Само насън стъпва по равно.
Само да ги закърпи – си сгъва крилете.
Плаче само на своето рамо.
Не вярва често – вярва винаги.
И сама си плати сметката –
с очи – докато отмиваше името ти
от челото си, от сърцето.
Тя е наше момче – и тази зима
ще претопля на клада душата си.
Само да не чува, че те има –
ще си спомни как жена ти бе – през лятото.
ПОДОЗРИТЕЛНО ИСКРЕНО
Е, прав излезе – както подозирах,
Земята ще е кръгла, додето ме въртиш на пръста си.
От другия ѝ край обаче – друг тръгнал да ме дири.
Докато гонел вятъра – тъй щял да ме свали от кръста.
Да ми затвори раните, ще мине много време.
Онази лековита билка нали ти откъсна.
Е, прав излезе – свят ми се зави от толкова въртене.
Дочувам в мрака стъпките му. И възкръсвам.
ПРЕМЪЛЧАНОТО
Последна глътка (каза) и отпи
от дъното на очите ми (от най-черното).
Последна песен (казах) и го завих
с перце от крилото на Ангела (най-белия ми).
И пак ще се пълнят очите ти (казва ми) –
оставям ги кладенец.
Вода ще ми трябва и пясък – за ваяне.
Започнах (му казвам) последния замък.
ТЪНИЧКОТО ОСТРИЕ НА СПОМЕНА
Да беше пясък, ситно да те сипех –
отдавна да съм търкулила ситото на спомена.
Вода да беше – да те кипна,
да беше песен – да пресипна.
Небе – засинено откъм очите.
Земя – но като в приказките – Горна.
Оглеждам се – останах сред орлите,
които ще кълват до голо,
но няма да наченат нова приказка,
обичат приказката си – с край отворен.
Опитах – друг не те подписа
с тъничкото острие на спомена.
„Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.”
Селвер
Ей тук,
в самия крайчец,
да река,
с ръка да махна
и ще се размине...
(И царството ми
според приказката си – заспа.
И помня как завършва
всеки сън от сто години.)
Дано над хълмовете да пече така,
че да се стича от небето синьото.
А че съм жива, да се знае по това,
че го събирам за очите ти –
дълбоки задполярни зими.
Преглъщат се с годините
троха и залък.
А значи – и едно обичане.
Обаче –
и светът ще става все по-малък,
науча ли (съвсем) да го отричам.
