На 16.09.2013 г. в 21:00 ч. от Велико Търново отпътува сборна група от 10 души за изкачването на най-високия връх на планината Килиманджаро в Африка - връх Ухуру (5898 м.)
Ръководител на групата е председателят на Алпийски клуб „Трапезица 1957“ Боян Димов. Участници: шестима членове на АК „Трапезица 1957" – Йордан Грозданов, Цветомил Мянов, Васил Иванов, Милена и Тодор Дамянови, двама от Добрич – Дамян Калчев и Емил Линков, един от Варна – Атанас Атанасов и един от Лясковец – Александър Геранлиев.
Разработен е седемдневен план за изкачването на върха. Избран е маршрут, който осигурява качване по маршрут „Мачаме“ и слизане по маршрут „Марангу“. Рядко срещан избор за преминавана на двата маршрута едновременно – с цел разнообразие и аклиматизация.
Първи ден (18.09.2013 г.)
Кацане на летище Килиманджаро, 1 час път до град Аруша, 2 часа престой там, придвижване с багажа около 2 часа до подножието на планината Килиманджаро – на входа на Национален парк „Килиманджаро“, по маршрут „Мачаме“, височина 1800 м. Регистрация, разпределяне на багажи и храна по всички носачи.
Около 14.00 часа – начало на първия преход с равномерно изкачване до палатковия лагер на около 3000 м.н.в., височина на изкачване 1200 м. Пътеките нагоре са добре поддържани, за дъждовния период са осигурени с обкантване срещу свличания. Растителността е богата, типична за джунглата – гъсти гори, характерни лишеи и мъхове по дърветата, папратовидни дървета с височина 4–5 м., сред които е свободното обитание на маймуните. В лагера ни очаква приготвена вечеря. След 5.30 ч. преход оценяваме условията за хранене и обслужване като много добри.
Запознахме се и с типичното африканско изнасяне на багажа – на глава.
Втори ден (19.09.2013 г.)
Посоката е към лагер Шира. След около 30–40 мин. сутрешен преход растителността се променя към клекове, лишеи и мъхове. Усещането е за странна действителност – полуекзотично, полупризрачно...
След около 2 ч. излизаме на каменисто било, вече в същинската висока планина. Този маршрут, като по-труден, е и по-ненатоварен. Обичайно се предпочита по-лесния маршрут „Кока кола“ , но нашият избор, освен по-труден, е и и по-живописен. Преходът ни общо за деня е около 4–5 часа. Очаква ни топло посрещане в лагера Шира, разположен на каменисто плато 3840 м.н.в. Неизменно ни съпътства символът на нашия град, знамето на Велико Търново, който поставяме веднага при пристигането си в новия лагер на палатката на столовата. Това я прави уникална, единствената такава с отличителен знак на експедицията, а нас, разбира се, горди.
На свечеряване, вторият ден ни подари в около 18.20 ч. тамошно време невероятно красив африкански залез. Започнахме да опознаваме танзанийците като весели и общителни хора, с типичните за тях вечерни танци, песни, ритуали.
Трети ден (20.09.2013 г.)
Започваме с обичайната топла и обилна закуска (омлет с тамошни зелени подправки, палачинки, тестени понички с палнеж, сок от манго, който изобилства ежедневно).
Отправяме се към скалното образувание Лава Тауър, което е на около 5 часа изкачване през скалист пейзаж. Оттам върхът се вижда близо, има кратък, но опасен за изкачването му маршрут – през ледника.
В този аклиматизационен ден достигаме 4630 м. н. в. и след обяд със суха храна и престой около 1,5 ч. горе, следва тричасово слизане към лагер „Баранко“ (3960 м. н. в.). „Баранко“ е разположен между две красиви пресичащи се долини – Пролома и Великата стена. Преминаваме край интересни палми, които се срещат само в диапазона 3800–4000 м.н.в. и са на около 250–320 години.
При пристигането във всеки лагер се прави задължителна регистрация при парковите охранители (рейнджъри), а носачите ежедневно пренасят отпадъците по маршрута. Интересна е системата за опазване на чистотата в парка – и при пристигането, и при тръгването на групата, отпадъците се претеглят и стриктно се следи боклукът винаги да се отнася на гръб – в денковете.
За първи път ни се случва да участваме в експедиция, организирана по такъв начин – лагерите се изтраждат всеки ден и на следващия изчезват – до гола огромна поляна. 30 носачи, 5 водачи, 2 готвачи. Агенцията-организатор определя броя на хората, които ще осигуряват експедицията. По нашия маршрут се движеха едновременно около 120 алпинисти, а с придружителите – около 350 човека. Внушително присъствие в планината. И винаги заедно.
Четвърти ден (21.09.2013 г.)
Маршрутът е от лагер „Баранко“ до лагер „Каранга“. В началото е с интересно около час и половина скално изкачване по лек маршрут – от 3950 м.н.в. до 4 250 м.н.в. Следва спускане до 4000 мн.в., като се пресичат две дълбоки долини по лъкатушеща пътека нагоре-надолу.
Преминаваме край интересно скално образувание, което прилича на застинала във въздуха костенурка. Обичайните камъчета, които се отнасят за подарък като спомен от пътя, тук не са позволени.
И друг интересен факт – носачите се отдалечават встрани на около 2,5 ч., за да стигнат до водата, откъдето лагерът се захранва. Тя се преварява и преминава през ръчен филтър. Така никой от членовете на групата не пострада от стомашни проблеми, които при други експедиции не са рядкост. До всеки лагер пристига и по един носач с прясна храна – зеленчуци и плодове, сред които манго, авокадо, маракуя, диня. Бананите тук са с дължина около 10 см. и много по-сладки от тези, които сме опитвали в България.
Вечерта в лагера „Каранга“ беше специална и за нашия готвач, когото почерпихме с домашна българска ракия. Остана поразен и много усмихнат...
В четвъртия ден преходът общо е около 3,5 ч. Нощуваме на 4000 м.н.в.
Пети ден (22.09.2013 г.)
На сутринта се откри великолепна гледка към върха и направихме за спомен пред него снимка на българският лагер тук. Предстоеше ни преход от лагер „Каранга“ (4000 м.н.в.) до лагер „Барафу“ (4600 м.н.в.), разположен на каменист склон с площадки за палатките. „Барафу“ е атакуващият, щурмовият лагер. Преходът до него е къс, около 3,5 ч. Хубавото е, че през последните дни пътят ни лъкатушеше между 3800 и 4600 м.н.в., което е предпоставка за отлична аклиматизация и безпроблемно изкачване на върха.
Само един от членовете от българската експедиция няма да се включи в атаката към върха, поради появило се височинно неразположение. Той слиза на следващия лагер, където да изчака групата. Тук се разделяме и с носачите, които по пряк път слизат до новия лагер. В този ден правим разходка наоколо с промяна на височината 150–200 м. Не срещаме други българи.
Вечерта ни е в подготовка за изкачването, ранно лягане и ставане около 23:00 ч. Сборният пункт на групата е в столовата палатка, където преди тръгваме пием чай, набавяме течности и подготвяме инвентара.
Шести ден (23.09.2013 г.)
Дългоочакваният миг. Изкачването започва през нощта. Потегляме към върха в 0:00 ч. с добро темпо. Ранният час на тръгване е неслучайно избран. Предвиждаме изкачването да е за около 6-8 часа, а наблюденията ни от предните дни показаха, че времето е ясно докъм 8:00 ч., след което планината се забулва в облаци. Килиманджаро е угаснал вулкан. Искахме да имаме по-голяма видимост към кратера и ледниците. С изкачването преодоляваме за около 7 часа 3 км. разстояние при денивелация 1300 м.н.в. Температурата при тръгването ни от лагера беше около 5 градуса, на върха минус 11, а в добавка с вятъра – към минус 15.
Благодарение на добрата екипировка не срещнахме проблеми със студа. На около 5 300 м.н.в. се появиха затруднения при още един от участниците, които се преодоляха с подкрепата на групата. И така, в 7:00 ч.сутринта и деветимата, тръгнали да щурмуват, бяхме на върха. Неповторимото усещане да си на 5895 м.н.в. при изгрев слънце! Радостта от успеха!
Развяхме заедно с българския трибагреник. Малкото знаме по традиция оставихме да се вее на върха, наред с оставените там молитвените знаменца, а голямото – продължи с експедицията ни в раницата на ръководителя.
Около 7:30 ч. поемаме обратно по другия маршрут – за слизане. Единият от членовете на групата обаче вече е силно обезводнен и отпаднал, което наложи при пристигането на височна 4700 м. да му бъде организирана носилка за преминаване на следващите 10 км. И то каква носилка! Ако българският вариант на „Маринер" е с велосипедно колело, то тук количката е с два амортисьора и колело от мотор. Транспортът е осъществен от шестима човека, които се движат с висока скорост и постоянно се сменят по трасето.
Обядът ни е в лагер на 4700 м.н.в., откъдето следват още 10 км. до лагер „Хоромбо" през високопланинска пустиня, на около 3700 м.н.в. Нощувка в „Хоромбо". Моментът на взаимните поздрави и страхотната зеленчукова супа с картофи, фасул и подправки. Тук е и часът на истината, свързан с очакваното от нашите водачи и помощници заплащане и реалните възможности на българската група да го стори.
Носачите са с настройка да получат бакшиши от нас, които за тях са фиксирана сума, но тя е крайно неприемлива за българите. При изясняването на този въпрос, настроенито на носачите и водачите рязко се смени. Около 1500 долара се очакваха от групата общо. Това беше непосилно да изпълним, а те разчитаха на тях, защото от агенциите, които ги наемат, плащането е малко. Оставяме възможното, което да отделим – около 400 долара. Това доста помрачи радостта от успеха на експедицията и беше сред най-конфузните моменти, които преживяхме. Явно по-богатите западноевропейци са ги „разглезили“ доста в това отношение. Оттам и недобрата ни раздяла при изпращането, с допълнителни разговори за доплащане. А всъщност ние нямахме очаквания от помощниците ни финансов ресурс. Освен това, по време на преходите заплащахме отделно всички допълнителни услуги по желание, като топлата вода за къпане, почистването на палатките и др.
Седми ден (24.09.2013 г.)
Пътят от хижа „Хоромбо“ (3700 м.н.в.) до входа „Марангу“ ( 1900 м.н.в.) от около 22 км. преминаваме за 5 часа, като слизане по другия маршрут.
На входа на парковете виждаме пак въоръжените охранители. Там изобилстват и интересни сувенирни магазини, а тревата наоколо се поддържа чрез косене със сърп. Отново има регистрация при напускането на парка. Разделяме се с носачите и водачите. А след около още 2 часа път сме в хотела в Аруша, където получаваме своя дългоочакван и позабравен в планината душ.
Вечерта прекарваме с двама от нашите водачи в традиционно заведение с танзанийска кухня, което ни очакваше на около 5 мин. от хотела, в лъкатушеща и каменисто-пепелява уличка, по която се излива направо водата от къщите. В заведението конякът се сервира с ножица, защото е пакетиран в плик, а не в бутилка. Опитахме традиционни африкански гозби с месо, ориз и салати. Водачите Маноел и Барак ни показаха и типичния тамошен начин на хранене – направо с ръце. Може би и затова, оказа се, че ресторантът не разполага с достатъчно прибори според очакванията ни, но пък имаше стабилни количества бира и хапване. Тук човек може доволно да се нахрани за около 7 долара.
Отново хотел и насладата от душа. На другия ден ни предстоеше следващата разходка из града. В Аруша, пък и не само в този африкански град, разходката на чужденците става задължително с водач или транспорт, самостоятелното движение в града е опасно. Тук всичко по-богати къщи са с ограда от бодлива тел и електрически ток, банките се охраняват с оръжие, а встрани от центъра е другата действителност – кални и мръсни улици. Научихме и още интересни неща, характерни за танзанийците. Децата им са задължени да посещават училище, родителите, които не изпълнят условието са глобявани. И независимо, че е задължително, родителите плащат за обучението. Учениците са в униформи с различен цвят според класа – синя, зелева, вишнева, носят черни обувки и бели чорапи.
След повече от час, разходката ни завършва на пазара за сувенири, представящи традиционната местна култура. Тук всички търговци канят любезно, но и прекалено настоятелно, чак досадно. С майсторлък в спазаряването, една и съща стока може да се купи от 15–20 долара до 5000 шилинга (местна валута), т.е. за около 5 лв.
Отморяващият седми ден завършва с традиционна богата рибна вечеря в хотела, където сме настанени.
Осми ден (25.09.2013 г.)
Сбъдване на още едно желание – сафари в Национален парк Тарангири. Разбира се, след дълги пазарлъци и минималната сума от 100 долара. Край джипа, от който нямаме право да слизаме, спокойно почиват, пасат или преминават, явно великодушно приели човешкото присъствие в дивия си свят – слонове, зебри, жирафи, маймуни, леопарди, биволи, хиени...
Последният незабравим ден преди отпътуването, което ни връща в обичайния български ритъм на живот. И все пак не е съвсем същото – в съвременната историята на Алпийски клуб „Трапезица 1957“ вече са записани още един континент, планина, връх...
А в личната история на всеки от участниците в експедицията и много незабравими и необичайни спомени, сред които и такива – да си платим вечерята в ресторанта с различна сметка, написана на хвърчащи листи хартия за всеки вид поръчана храна, да се стараем да отгатваме как са ни преценили местните по надценките, които произволно поставят, надхвърлящи повече от половината на истинската цена...
И разбира се – да поназнайваме и малко от колорита на местната африканска реч.
На суахили: асуля (храна), хуньо (пия), чумви (сол), супкари (захар), самаки (риба), асали (мед), акара (опасност), бариди (студено), мото (горещо), карибо (заповядай), поли-поли (полека-полека), мамбо (здрасти), асанте (благодаря), лаласалам (лека нощ)... И най-често повтаряното от нашите водачи, незабравимото ”акуна матата“, с което решаваха и най-сложния проблем – „давай напред“, „не бери грижа“, „бъди щастлив“... До следващата ни среща!
